История на свободата на словото и печата
История на развитието на правото на свобода на изразяване, правото на свободно слово и свободен печат и медии. Статията е разделена на няколко главни секции и следва хронологичен ред на изложение, а именно:
- Дефиниция на Свобода на Словото и Печата и правна рамка
- Свободата на словото и печата в Древността
- Коперник и Галилей срещу Ватиканът
- Звездната стая
- Ареопагитика-та на Милтън: Истината се достига чрез свободно изразяване
- Посветлението – Свободата на Словото като движещ принцип
- Дж. Ст. Мил: "Не се плашете от разпространяването на лъжи"
- Щатският Върховен съд: Разширяване на стандартите за свобода на изразяването
- Тоталитаризъм: "Истината е моралният враг"
- Свободата срещу Насилието: Битката продължава
"Ако свободата означава нещо изобщо, то тя означава правото да казваш на хората това, което не искат да чуват." – Джордж Оруел.
Дефиниция на Свобода на Словото и Печата и правна рамка
Свободата на словото е политическото право на всеки един човек да комуникира своите идеи и мнения (използвайки собственото си тяло и собственост) до всеки, който желае да ги чуе. Терминът "свобода на изразяването" се използва като синоним, но включва и всички действия на търсене, получаване и пренасяне на информация или идеи, без значение от преносната среда.
Правото на свобода на изразяването е признато като човешко право в член 19 на Универсалната декларация за човешките права и е заложено в международното право по отношение на човешките права в "Международната конвенция за гражданските и политически права". Този член гласи "всеки има право на мнение без да му се пречи" и "всеки има правото на свобода на изразяване; това право трябва да включва свободата да търси, получава и разпространява информация и идеи от всякакъв тип, без значение от границите, орално, ръкописно или печатно, под формата на изкуство, или мисъл, или друга преносна среда по негов избор". Член 19 продължава с определението, че упражняването на тези права идва със "специални отговорности и задължения" и може "поради това да бъде обект на определени ограничения", когато са необходими с "цел уважаване на правата или репутациите на други" или "за защита на националната сигурност и гражданския ред, на общото здраве и морал".
Подобна дефиниция има и в "Европейската конвенция за правата на човека", членове 9 и 10, като точните цитат и можете да прочетете в приложенията към статията.
Свободата на словото и печата в Древността
Дори и в доста рестриктивните рамки, дефинирани в гореспометатите харти, конвенции и декларации и други документи като национални конституции, свободата на правото на изразяване е нещо много ново и много крехко явление в човешката цивилизация. Нека се върнем малко назад, за да видим кога изобщо се заражда тази идея.
Еволюционните учени идентифицират способността на хората да говорят със сложен и богат език като една от най-отличаващата ни от другите животински видове. Теориите за възникването на езика му дават възраст от 100 000 до 1 милион години назад. Първите писмени езици, които са ни известни, датират само от преди 5-6 хиляди години и се свързват със зараждането на най-ранните човешки цивилизации.
С времето възникват две противоречащи си сили: от една страна - нуждата да се изразяват идеи и мнения в писмена форма, и от друга - желанието да се контролира кой, как и какви идеи може да изразява и разпространява. Например древногръцкият поет Омир (9-8в. пр.Хр.) подкрепял свободата на словото, докато Солон (630-560г. пр.Хр.), първият голям законотворец на Атина, забранил "говоренето на неща против живите и мъртвите".
Перикъл, лидер на демократична Атина и един от най-големите защитници на човешката свобода като цяло, определя свободата на словото като основната разлика между съперничещите си градове-държави на Атина и Спарта. Ораторът Демостен също се изказва в подобен дух, правейки забележката, че в Атина всеки е свободен да възхвалява Спартанската конституция, докато в Спарта единствената конституция, която може да се възхвалява свободно, е Спартанската.
Независимо от това, вътре в Атина също няма единодушие по въпроса, тъй като Атинското събрание нарежда на Сократ, един от най-великите философи на всички времена, да изпие смъртоносна отрова като наказание за това, че учел за непознати богове и за това, че "развращавал" и "развалял" младите, като ги окуражавал да подлагат на съмнение авторитетите.
Коперник и Галилей срещу Ватиканът
До периода на "Просветлението" (17 и 18 век в Европа), цензурата е обичайната практика на правителствата. Автократите като цяло забраняват каквото и да е поставяне на съмнение на тяхното право да властват, на техните политики или поведение. В средата на 15-ти век изобретението на Гутенберг – печатната преса, прави лесно масовото производство на книги, вестници и памфлети. Това увеличава още повече жаждата за контрол от страна на тираните.
Ватиканът, бидейки центъра, осъществяващ властването на Католическата диктатура на невидимия беловлас старец на небето, която се простирала над по-голямата част от континента, съвсем естествено се превърнал в основен цензор. През 1559-та след едно от регулярните събрания, църквата излиза с дълъг списък на забранени книги, в които на тираните им се виждало, с основание или не, че има изложени еретични идеи.
Една от цензурираните книги е тази на Николай Коперник – "За въртенето на небесните сфери" (1543г.). Тя отива отвъд това, което е било позволено – т.е. само хипотетични размишления и отправя директно предизвикателство пред вярването на Църквата в статична Земя. Великият учен Галилео Галилей (1564-1642) е осъден на доживотен затвор, защото потвърждава теориите на Коперник за въртенето на планетите около Слънцето.
Присъдата на Галилей бива променена на домашен затвор без право на посетители едва след като го принуждават да коленичи пред папата и да се откаже от вярата си в Коперниковата теория. Наказанието на Галилей, принудителния му отказ от идеите си и забраната на неговите книги има дори по-голям ефект от забраната на "За въртенето на небесните сфери" в убиването на устрема за научни изследвания и открития за повече от век.
Звездната стая
По време на "Реформацията" монарсите, които се откъсват от контрола на Ватикана също искат цензура. Борбите за свобода на словото по време на Реформацията във Великобритания имат огромно влияние върху последващото развитие на идеята за свобода на изразяването. Хенри VIII-ми и дъщеря му Елизабет Първа, и двамата в конфликт с Ватикана, забраняват книги, в които има идеи против новата национална Англиканска църква и искат от съда на Звездната стая (съд, който помагал на редовните английски съдилища) да потисне "клеветите".
Елизабет Първа също така пряко назначава и ръководи работата на служители, чиято основна функция е да цензурират публични изказвания и речи. Един от най-известните актове на цензура от страна на Елизабет е нареждането ѝ да се премахне сцената с абдикирането и убийството в пиесата на Уилям Шекспир "Ричард Втори", тъй като изглеждало, че се прави сравнение между нея и слабия Ричард II (и най-вероятно е било така). По време на династията на Стюартите съдът на Звездната стая е използван за потискане на политически несъгласните и за да се контролират и лицензират печатниците. Разбира се, това не спира нелегалните памфлети и вестници.
След като Чарлс Първи повежда армия срещу Парламента, той разпуска съда на Звездната стая през 1637 г. Само няколко години по-късно, през 1643-та, се приема "Лицензионния закон", който въвежда строги ограничения върху съдържанието на печатните материали.
Ареопагитика-та на Милтън: Истината се достига чрез свободно изразяване
Джон Милтън (1608-1674), автор на "Изгубеният Рай" е съпоставим само с Шекспир, що се отнася до литературата, но с "Ареопагитика" (1644), с речта си в защита на свободното слово, той е смятан за Шекспир в журналистиката. В горния контекст на държавни интриги и гражданска война, той написва вероятно най-известната защита на свободното слово, а именно – политическото есе "Ареопагитика". Неговият основен аргумент срещу приемането на "Лицензионният закон" и в защита на правото за свободен печат е нещо базово за нашето разбиране за свобода на изразяването, но за времето си е било революционно, а именно, че "истината е най-вероятно да се достигне в свободна и отворена среда за размяна".
Аргументът бива отхвърлен в тогавашния момент, но Лицензионният закон в крайна сметка е отменен през 1688 г., в началото на революцията, която качва Мария Втора и Уилям Трети на власт, но с условието да се придържат към Хартата за Правата. Цензурата с кралски декрети продължава, но свободното даване на лицензи за печатници започва английската традиция в свободните медии.
Въпреки сложността си, Ареопагитика-та на Милтън става крайъгълен камък на либералната гледна точка по отношение на свободата на изразяването и оказва огромно влияние върху тази традиция във Великобритания, САЩ и в цялата Британска империя. Тя остава в сърцевината на защитата на свободата на словото.
Още за свободата на словото през този период в статията ни "История на вестниците по света".
Просветлението – Свободата на Словото като движещ принцип
Свободата на изразяването става основна цел на мислителите през Просветлението и също така и мярка за прогрес по пътя към свободата. Швеция е първата европейска страна, която отменя цензурата през 1766-та година, последвана скоро от Дания и Норвегия през 1770 г. Отразявайки егалитарния дух на своята революция, Френското национално събрание в "Декларация за правата на човека" от 1789 г. включва не само правото на свободно изразяване, но и правото да се притежава печатарска преса.
В американските колонии едно от основните оплаквания на колонистите е цензурата от английския крал. След Американската революция, първата добавка към конституцията, приета през 1791 г., установява един от най-силните стандарти за гаранция на свободно изразяване от всички дотогавашни конституции: "Конгресът не може да приема закони по отношение на религията, или свободното ѝ изразяване; или закони, ограничаващи свободата на словото или печата, или на правото на хората да се събират свободно и да правят петиции до Правителството за обезщетения или оплаквания."
Дж. Ст. Мил: "Не се плашете от разпространяването на лъжи"
Джон Стюарт Мил (1806 - 1873) аргументира своята теза, че без човешка свобода, включително свобода на словото и печата, не може да има прогрес в науката, законотворчеството или политиката. Според Мил прогресът изисква свободно дискутиране на различни мнения. Книгата на Мил "За свободата" (1859) става класическа защита на правото на свободата на изразяване.
Според Мил истината винаги побеждава лъжата, поради което свободата на свободното изразяване на идеи, верни или погрешни, не бива да поражда страх. Истината не е стабилна или фиксирана, но еволюира с времето и усилията на хората. Според Мил много от това, което някога сме смятали за вярно се е оказало погрешно, и обратното. Ето защо мненията не трябва да бъдат ограничавани на база тяхната привидна погрешност. Според Мил свободната дискусия е необходима, за да се предпазим от "дълбокия сън на твърдите мнения". Дискусията ще предизвика поход на истината и чрез включването на погрешните мнения, истиността на верните ще бъде потвърдена още по-силно.
Мил отива и по-далеч, твърдейки, че мнението носи вътрешна стойност за собственика на мнението, така че заглушаването на изразяването на това мнение е несправедливост спрямо фундаментално човешко право. За Мил единствения случай, в който изразяването може да бъде потиснато е с цел да се предотврати вреда от ясна и пряка заплаха. Нито икономически, нито морални последствия, нито добруването на слушателя могат да оправдаят потискането на правото на свободно изразяване.
"Не съм съгласен с това, което казваш, но ще защитавам правото ти да го казваш до смърт."
е цитат от биографията на Волтер от Евелин Хол. Този цитат често се ползва за описване на принципа на свободата на словото.
Щатският Върховен съд: Разширяване на стандартите за свобода на изразяването
Еволюцията на стандартите за свобода на изразяването в демокрациите до момента клонят към увеличаване на свободата и намаляване на ограниченията върху медиите. В САЩ решенията на Върховният съд отразяват тази тенденция. Традиционно, клеветите и националната сигурност се ползват за оправдания за ограничаване на свободата на словото. Въпреки, че всяка сфера има легитимни искания за ограничаване на словото, с тези ограничения също така много лесно се злоупотребява.
В делото "Ню Йорк Таймс срещу Съливън" (1964 г.) Върховният съд обръща предишно решение в полза на градски комисионер от град Монтгомъри, който съдил вестника заради обява на лидери на движение за граждански права, която публикувал. Южняшки публични личности имали традиция да съдят вестници от северната част на страната, с успех, като стратегия за обезкуражаване отразяването на действията на движения за граждански права. В този случай Върховният съд отсъдил, че клевета, особено по отношение на публична личност, може да се намери само ако има предоставени доказателства за злонамерени намерения, информация, опровергаваща верността на твърдението или "престъпна безотговорност" по отношение на истината.
До 1969 г. Върховният съд като цяло поддържал законовите ограничения върху свободната преса на база обществена и национална сигурност. В "Шенк срещу САЩ" (1919) Оливър Вендел Холмс пише своето известно мнение, в което казва: "И най-стриктното опазване на свободното слово няма да предпази човек от това да извика "пожар" в театър и да предизвика паника, когато такъв няма.". Неговото мнение установява отворен стандарт за "ясна и незабавна опасност" за оценка на твърдения във връзка с националната и обществена сигурност. Въпросът, разбира се, е в значението на ясна и незабавна опасност. В случая на Шенк ищецът, Чарс Шенк, лидер на Социалистическата партия на САЩ, е бил осъден заради разпространение на листовки с призив наборниците за Първата световна война да се противопоставят на задължителната военна служба.
В делото "Йейтс срещу САЩ" (1967) съдът отменя множество осъдителни присъди на основа на закона Смит – закон, обяваващ извън закона всякакви революционни политически движения, с основание, че трябва да се прави разлика между това да се изразяват идеи за сваляне на правителството по революционен път и извършването на реални действия в същата посока. Делото е по казус с телевизионно излъчване на Ку Клус Клан шествие, в което има изрични заплахи за насилие срещу евреи и негри. Върховният съд отсъжда, че стандартът за "ясна и незабавна заплаха" е доста общ и свободата на словото не може да бъде "забранена, наказана или предотвратена", освен когато словото има вероятност да доведе до "неизбежно нарушаване на закона".
В известният случай за Пентагона, в решението по казуса "Ню Йорк Таймс Къмпани срещу САЩ" (1971) Върховният съд определя дори още по-стриктен стандарт – сериозна нужда от доказателства за каквото и да е правителствено ограничаване на Първата поправка.
Всички тези решения разширяват в голяма степен защитата на медиите, потвърждават важността на свободата на словото и печата като фундаментални елементи на свободните общества и правят ясно, че ограниченията върху свободата заплашват демократичните основи на страната.
Тоталитаризъм: "Истината е моралният враг"
Възходът на тоталитарните режими през 20-ти век идва с обратна динамика – унищожване на всякакъв вид свобода. Тоталитарните режими поемат пълен контрол върху медиите, превръщайки ги в инструменти за провеждане на държавната идеология. Те се ползват като средства за контрол на мисълта и съзнанието чрез пропаганда и за сплашване на всички, изповядващи отклоняващи от "правилната линия" или противоположни на същата мнения. Осъществяването на този контрол е една от първите задачи на всеки подобен режим.
В ранните дни на Болшевишката революция, например, болшевиките установяват цензура, включваща унищожаването на печатниците на политическите противници и на частни ("буржоазни") библиотеки. Ленин, болшевишкият лидер, установява отрано посоката на държавната пропаганда с известната максима "Лъжа, повтаряна достатъчно често, става истина".
Сталин допълнително институционализира цензурата с основаването на държавна комисия по цензурата (Главлит) и Писателския съюз, който е единствения законен синдикат на писателите. Тези действия на Сталин са инструменти за насочването на всеки аспект на публична изява и за установяването на социализма като единствената позволена идеология. В рамките на терора по време на управлението на Сталин (с пик между 1920 и 1940 г.) хиляди писатели, журналисти и артисти, които са отказвали да се впишат в държавната идеология бивали хвърляни в затворнически лагери или директно избивани.
След вземането на властта в Германия Хитлер назначава Йозеф Гьобелс за директор на пропагандата. Едно от първите действия на Гьобелс е да започне поклаждане на анти-семитизъм в медиите. Също така помага за събиране на подкрепа за голямото горене на книги на 10-ти май 1933 в Берлин с цел унищожаване на "не-германски" книги. Немският поет Хайнрих Хайне е написал през 19-ти век: "Там, където горят книги, неизменно ще горят и човешки тела.".
Понятието на Гьобелс за "голямата лъжа" определя есенцията на тоталитарната пропаганда:
"Ако кажеш достатъчно голяма лъжа и продължиш да я повтаряш, хората в крайна сметка ще ѝ повярват. Лъжата може да бъде поддържана само за толкова време, за колкото Държавата може да предпази хората от политическите, икономическите и/или военни последствия от лъжата. Ето защо става жизнено важно Държавата да използва всичките си сили за да потиска несъгласните, тъй като истината е моралният враг на лъжата, и така, по продължение, истината става най-големият враг на Държавата."
За свободата на словото в България, включително и по време на тоталитарния режим можете да четете в детайли в статията ни "История на пресата в България".
Свободата срещу Насилието: Битката продължава
Според доклада на Freedom House от 2014-та година, в който се разглежда свободата на словото в 195 страни по света, само 88 са определени като "свободни", 59 като "частично свободни" и цели 48 като несвободни. В проценти от населението това са – 40% свободни, 25% частично свободни и цели 35% несвободни. Освен това, докладът отчита 8-ма поредна година на намаляване на политическата и гражданската свобода по света.
Най-големите заплахи за свободата на изразяването остават, както и през цялото време в историята досега, държавата и религията. Бидейки монополист в употребата на сила на дадена територия, независимо от формата на управление, държавата неизменно посяга на изконните човешки права, сред които е и свободата на словото. В едни държави – повече, в други – по-малко. Религията, имайки за основа ирационални суеверия и разчитаща на набиването на тези суеверия в главите на беззащитни и зависими деца, също не може да съществува ако не упражнява някакъв вид цензура (колкото по-ирационална, толково повече...).
През годините много журналисти, писатели и артисти са заплатили с живота си. Случаите с комиксите с пророка Мохамед от 2006-та едва бяха забравени и последваха съвсем пресните касапници във Франция, които се случват само дни преди да напиша тази статия (която иначе щеше да се появи на бял свят няколко седмици по-късно).
Мирният път напред е пътят на съвместно съществуване основано на рационален фундамент, който не може да съществува без свободата на словото. В момента, в който се приберат писалките и клавиатурите, се изваждат ятаганите и автоматите. Нека не забравяме уроците, научени с толкова много пролята кръв...
"Ако свободата на словото бъде отнета, тогава ще могат да ни поведат като овце, глупави и тихи, към касапницата", Джордж Вашингтон
Статията състави за Vestnicibg.com: Георги Георгиев. Статията съдържа и превод на части от следната статия, без посочен автор.
Приложение 1
цитат на член 9 и член 10 от Европейската Конвенция за Правата на Човека:
ЧЛЕН 9
Свобода на мисълта, съвестта и религията
1. Всеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва свободата на всеки да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или в частен кръг, чрез богослужение, преподаване, практикуване и спазване на ритуали.
2. Свободата да се изповядват религията или убежденията подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здравето и морала или за защитата на правата и свободите на другите.
ЧЛЕН 10
Свобода на изразяването на мнение
1. Всеки има право на свобода на изразяването на мнения. Това право включва свободата на всеки да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти и независимо от държавните граници. Този член не забранява държавите да подлагат на разрешителен режим радио- и телевизионните компании и производителите на кинематографична продукция.
2. Упражняването на тези свободи, доколкото е съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност и на териториалната цялост, за предотвратяването на безредици или престъпления, за защитата на здравето и морала, както и на репутацията или правата на другите, за предотвратяване разкриването на информация, получена доверително, или за гарантиране авторитета и безпристрастността на правосъдието.
Европейска Конвенция за Правата на Човека - PDF на български