История на вестниците в България


История на вестниците, история на пресата, история на журналистиката – тези понятия в немалка част от Българската история са синонимни. Избрал съм за заглавие на тази статия "История на вестниците", защото в нея ще се фокусираме основно върху вестникарското дело, но то се припокрива много плътно с историята на периодичния печат и журналистическото дело като цяло.

Статията е разделена на няколко главни секции и следва хронологичен ред на изложение, а именно:

Какво е Вестник? Създаване на вестника.

Вестникът е първото модерно средство за масово осведомяване, възникнало в подобен на сегашния си вид през XVII век в Европа (в частност — Германия, Нидерландия, Италия, Франция, Англия). Той представлява хартиен носител с поне няколко страници, съдържащ новини, оформени в различен тип статии (строго информативни, мнение, анализ, специализирани съобщения и др.), често придружени с илюстрации и снимки.

Вестникът възниква като отговор на  нуждата за по-бързо средство за разпространение на информация от книгите, които отнемали много време за списване и печат. Предшественикът на вестника са писмата, които търговци с общи интереси си пишат от различни точки на света – близки или далечни, в които описват общата ситуация, конкретни икономически и политически реалности и други. С времето икономическото натрупване на блага прави тази информация толкова ценна, че отделни хора се специализират само в събирането на новини и в публикуването им под формата на вестници.

Периодичен печат през Възраждането

"Както е потребен на земните животни въздух, а за рибите вода, така също, за човека е потребна най-напред от всичко свобода!" – прокламира веруюто си на публицист и журналист Каравелов.

Хронология и география на печата

Първото българско периодично издание е списание "Любословие" e издадено за първи път през 1844 г. от Константин Фотинов в Смирна (Измир, Турция). Две години по-късно, през 1846г., Иван Богоров издава в Лайпциг (Германия) първият български вестник "Български орел" с подзаглавие "известник, граждански, търговски и книжовен", а след още две - през 1948г. в Цариград издава "Цариградски вестник", където за първи път е употребена думата "вестник".

През 1863 г. се появява първият хумористичен вестник "Гайда" на Петко Славейков, Г.С.Раковски издава "Български дневници", а през 1860 г. в Белград – "Дунавски лебед".

По-голяма част от българските вестници в този перод  се списват и издават в чужбина. Това е така, т.к. под османска власт в  земите на бъдеща България е позволено да има само една трайна печатница с български букви – тази на Мидхад паша в Русе. В нея  се печатат само няколко български периодични издания.

Вестник Борба Вестник Български Глас, 1876 г.

По време на Възраждането 107 български вестника и друга  периодика се печата в 15 града. От тях 4 са в рамките на Османската империя (Цариград, Смирна, Одрин и Солун), 5 са в Румъния, 2 в Сърбия, а в  Германия, Русия, в днешните Австрия и Чехия – по едно.

От общо 107-те вестника,38 се издават в рамките на Османската империя, а 69, или над 65% – извън нея, предимно в градове със значителни български общности.По-известни издания от този период са:  "Българска дневница", "Дума на българските емигранти" и първият български всекидневник: "Секидневний новинар" .

Пловдив е един от градовете, в които журналистиката ни има сериозна биография още преди Освобождението. В Пловдив д-р Иван Богоров редактира първото българско специализирано периодично издание (на икономическа тематика) – сп."Журнал за наука, занаят и търговия". То започва да се печата през 1862 в Белград. От Пловдив Христо Г. Данов прави много популярният "Летоструй или домашен календар" (1869-1876), печатан във Виена.

Първото българско селскостопанско периодично издание сп."Ступан" (1874-1876) през 1875 се редактира и администрира в Русе.

Най-много вестници обаче се печатат в Цариград – "Македония" и "Гайда" на Петко Славейков, "Право" и "Век" на Марко Балабанов, униатският вестник "България" на Драган Цанков, протурският "Турция", пробританският "Източно време" и т.н. Сред емигрантските вестници можем да откроим "Свобода" и "Независимост", издавани от Л.Каравелов в Букурещ, "Бъдущност" и "Бранител" на Г.С.Раковски, "Знаме" и "Дума на българските емигранти" на Христо Ботев, "Дунавска зора" на Добри Войников и т.н.

Как се издава вестник през Възраждането?

Вестниците по това време се списват от един редактор с 2-3 помощника и сътрудници от средите на интелигенцията, били с лошо графично оформление поради лошата база и обикновено били в размер 4 страници. Животът на повечето е краткокраен (1-2 години) поради икономически причини, "Цариградски вестник" е рекордьор с 14 години живот.

Цариградски вестник, 1850 г.

Вестниците печелят от абонамент, който е доста скъп – един вестник излизал около 16 хляба като причината е в скъпото производство, ниския тираж и липсата на обяви. Разпространението е било трудно и слабо. Най-четения вестник – "Македония", е бил с 3600 абоната. "Свобода" – 1000, "Дунавски лебед" – 700, "Право" – 435, "Турция" – 400.

Теми във вестниците и списанията

Темите на първите издания нерядко са религиозни (напр. "Духовно прочитание – за праздната слава и за покаяние какво очаква съгрешилите, когато се изправят пред Страшний съд"), научнопопулярни (за създаването на телескопа, естествознание - описание на лъвъ, лисица, бяла мечка, бълха и т.н.) или очерци – за Исландия, Финландия и т.н. Още във вестниците на Фотинов се засягат прогресивни идеи за равенството между половете, необходимостта за образование на жените наред с дописки за постижения в сферата на науката.

Тематиката бързо се разширява, като вестниците често си поставят доста сериозни образователни цели, което не е характерно за съвременната преса. В печата от това време намираме статии за хигиената на храненето, отглеждането на децата и др.

В много издания политическите теми са широко застъпени, особено след 60-те години, като става дума основноза църковните борби. Намираме също и новини от чужбина, исторически материали, търговски сведения, както и справочна информация като статистики, телеграфски, железопътни и други тарифи също присъстват във възрожденските вестници.

Роля на периодичния печат

През Възраждането той е оръжие в ръцете на българския народ, в усилията му за прераждане на духовния и материалния живот, в борбата му за независима църква и свободна държава, за човешки свободи и равенство.

Двете основни идейни течения в българската възрожденска журналистика са "еволюционисткия печат" и "революционния печат". Те водят постоянни и много често злостни полемики, но това не  пречи пресата като цяло да движи българското общество в една обща посока, да решава обща стратегическа задача – очертаване на националния консенсус в неговите исторически, духовни, културни и географски измерения и извеждането на "сичката България" върху европейската политическа сцена под национален флаг.

Възрожденската периодика от "Любословие" до "Секидневний новинар" (1877), независимо от разномислието и споровете (или и заради тях) оставя у съвременника усещане за известна съдбовна сплотеност и културна съпричастност у всички, които говорят български език. Впрочем една от огромните заслуги на възрожденската преса е тъкмо създаването на българския литературен език.

Поради географските особености на издаването на вестниците и поради факта, че те се издават основно от емигранти, още от първите си стъпки нашата журналистика влиза в пряк допир със Западна Европа. Периодичният печат, още от самото му възникване, започва да насища българската култура с текстове, родени в друго духовно простраство. Благодарение на това още от преди Освобождението започва преориентирането ни от изток на запад (от Азия към Европа). Възрожденската журналистика прави достояние на българското общество най-важните и значими идеи на европейския хуманизъм и култура.

За съжаление идеите на индивидуализма са твърде напредничави за изоставащия под Османско владичество български народ, още повече, че в този момента Европа вече започва да попада под черното було на ирационалната идеология на национализма. Поради това за нашето възраждане не човекът, а народът е върховен идеал. Това ще има своето отражение, включително като основен фактор за националните катастрофи, които ще последват, както и за страхотните загуби на човешки животи и икономически прогрес в резултат от тях.

Вестниците от Освобождението до края на 19-ти век.

Може да се посочат много примери за острата и не винаги благопристойна язвителност в публицистиката на Захари Стоянов – неговите политически опоненти са черни души и козе месо, учените са синигери и цанцугери, към Гаврил Кръстевич се обръща с окуфелий старче, а Димитър Благоев нарича креклива жаба. Особена популярност му спечелва неологизмът "зетьошурьобаджанакизъм", адресиран към румелийската администрация.

География на вестниците в България

Пръв Любен Каравелов успява да пренесе печатницата си през Дунав  и със съдружника си Н. Жейков да я разклони: в Русе (където преиздава две книжки на започнатото в Букурещ сп."Знание") и във Велико Търново (там продължава втората му годишнина). След Освобождението това е първото ни периодично издание, стъпило в България.

Скоро след това в Пловдив Христо Г. Данов започва да издава първият основан в земите ни вестник – "Марица", а д-р Иван Богоров - първото основано у нас след Освобождението списание "Чисто българска наковалня за сладкодумство". В Пловдив се появява и първият траен български всекидневник "Балканска зора" (1890-1900), така и един от най-влиятелните извънстолични, с дълъг живот – "Юг" (1918-1944). "Пловдивски общински вестник" (1929-1944) и "Годишник на Пловдивската Търговско-индустриална камара" (1929-1942) са също  сред стабилните  тукашни издания.

Русе, Велико Търново и Пловдив са началните три  знакови географски точки, в които се рои пресата ни непосредствено след Освобождението с издания, посветени на науката и литературата (сп."Знание", 1875-1876,1878), пуристично ("Чисто българска наковалня за сладкодумство", 1878-1879) и общобългарски вестник ("Марица", 1878-1885). Става дума от една страна за преутвърждаването и развиването  на два комуникационни центъра (Русе и Пловдив) в ситуацията на възстановяването на българската държава и за знаково ситуиране в столицата на втората българска държава Велико Търново, където за това  се свиква и Учредителното събрание, изковало Конституцията на третата българска държава.

Вестник Отбрана

Сред градовете най-много  периодични издания има в София – 4940 (от тях 465 са единични листове) - т.е. близо половината от пресата ни между 1878 и 1944 г. Този столичен синдром  започва да се развива непосредствено след Освобождението, когато доминира партийният печат с кипежа на партизанските страсти около "вкусните дробчета на държавната трапеза". Накратко казано – лесно се харчат чужди пари.

Правна рамка за издателите на вестници

След Освобождението свободата на печата в България е гарантирана с Търновската конституция от 1879 г. Според нейният член 79: "Печатът е свободен. Никаква цензура не се допуща, също и никакъв залог не се иска от писателите, издателите и печетарите. Когато писателят е познат и живее в Княжеството, издателят, печатарът и раздавачът няма да се преследват". Въпреки тази ясна и императивно прогласена норма, управляващите среди, според различни свидетелства, често ограничават или съвсем премахват свободата на печата.

През пролетта на 1881 г. в страната е извършен преврат. Установен е режим на пълномощията, при който се възстановява турския Закон за печата от 1864 г. Той е в сила до 1883 г. в Княжество България, а в Източна Румелия - до 1885 г. Основната цел на закона е да предпазва властта от критиките на печата. Той се използва още и за разправа с опозиционните издания.

Управляващите тирани не са доволни и от това и в страха си от осветляване на безчинствата им въвеждат нови ограничения на пресата, разбира се, оформени като закон от чужди юристи под ръководството на премиера и вътрешен министър - руският генерал Соболев. От февруари 1883 г. с него се въвежда фигурата на "отговорний редактор", който отговаря за написаното в изданието заедно с издателя. Съгласно член 17 на закона, като престъпление чрез печата са определени  "неприлични изражения срещу Княза", което е чиста проба политическа цензура. Наказанието е глоба или затвор за отговорния редактор или издателя и спиране на вестника.

Това продължава и в следващите закони за печата. Реално отговорните редактори играят ролята на "бушони", които изгарят при съдебно преследване срещу печатното издание. Поради това има голямо текучество и администрациите на изданията трудно намират хора за този пост след като в арестите попадат десетки отговорници.

Скоро издателите обаче намират решение на този проблем. Те превръщат отговорния редактор в т. нар. " сламен човек", като назначават на тази длъжност лица, които нямат нищо общо с вестникарството и журналистиката и са готови срещу пари да лежат в затвора.

Разбира се, князът не е единственият паразит, желаещ да приложи двоен морал. С последващи законови актове от 1887-ма значително се разщирява кръга на лицата, които се защитават от критиките на пресата. Според член 30: "Който чрез печата наклевети министър, народен представител, държавен или общински чиновник, духовно лице от признатите в България вероизповедания, офицер, правителствено или общинско учреждение по повод на техните служебни действия, наказва се със затвор от един месец до две години".  (Иначе казано всеки от паразитния апарат се издига в ранг "свръхчовек".) С глоба до 300 лева  пък се наказва всеки, който "чрез печата пръска лъжливи новини, изопачава фактове или произшествия или предава неточно дебатите и решенията на Народното събрание". Макар и с някои изменения и допълнения най-дълго просъществувалият Закон за печата през XIX в. е именно този.

Тъй като вестниците се основават и оперират като търговски дружества, чрез измененията на Търговския закон или въвеждане на различни ограничения в икономическата дейност, правителствата в България имат още един лост за намеса във вестникарската дейност в страната и така Конституцията за пореден път се доказва като абсолютно несъстоятелен опит да се ограничи ламтежа на хората за власт.

Вестници на идеите и острите пера

През първите следосвобожденски десетилетия българския печат е групиран около двете партии, които са в учредителното събрание – либерали и консерватори. Разрояването на печата в края на 19 век е рожба на двете течения – либералното и консервативното. Всяка една от партиите издава по един или по повече партийни вестници, в които преобладават полемичните статии с невъздържан език и тон.

Следосвобожденската действителност ражда няколко консервативни вестника като "Витоша" , "Българин", "Български глас", "Отечество" и някъде около 20-тина либерално очертани издания, които враждуват не само с консерваторите, но и по между си. Това са "Целокупна България", "Независимост", "Работник", "Братство", "Съзнание", "Свирка", "Търновска конституция", "Средец" и др.

Повечето от тях имат кратък живот, защото са създадени да обслужват конюктурни политически задачи. Относително по-дълъг живот имат "Свобода"(Стамболов и З.Стоянов), в. "Мир", "Препорец", "Народни права" и някои други.

Най-значимата журналистическа фигура от този период  е Захари Стоянов. С неговата публицистика е свързана една трайна особеност на българската партийна журналистика. Желанието с всички средства и на всяка цена да бъде унищожен политическият опонент.  Интересно е, че още от тогава (края на 19 век) за добра журналистика у нас минава хапливата, злостната, полимичната журналистика. Приема се едва ли не като аксиома, че за да си добър журналист, трябва да се държиш провокативно, непрекъснато да търсиш някакви опоненти и врагове. Смята се, че добър е този журналист, който има "остро перо".

Би могло да се каже, че и в момента в България за добра журналистика минава хапливата, злостна и понякога дори креслива интерпретация на събития и процеси. Приема се като аксиома, че добрият журналист непременно трябва да е добър полемист, да се държи провокативно, страстно да защитава своите тези, да има позиция, която да брани патетично, при това понякога без тази позиция да бъде атакувана.

Връзката с възрожденска и поствъзрожденска инерция от края на XIX век, когато много от българските вестници са били изпълнени със злостни и невъздържани полемики, често отвъд приличието е очевидна.

Ако се приеме, обаче, че работата на добрата журналистика е да осветлява скритите механизми на ставащото около нас и предстоящото, едва ли остротата на перото е необходимо, а още по-малко и достатъчно условие. Има и друг вид добри пера, които не са нито остри, нито тъпи. Това са аналитичните и разсъдливо проникващи в същината и дълбочината на събития и процеси "меки" пера. Журналистиката на меките пера у нас рядко е била на мода.

Още тогава в българската преса се появяват две явления, които и до ден днешен съпътстват пресата. Това са въведените от Стамболов "змийски" фондове за финансиране на печата и финансовото обвързване на българската преса с чужд фондации, с цел да се реализират чужди интереси.

Вестници-официози

"Витоша" е първият вестник, излизащ в София (1879-1880г.). Създаден е от консервативната партия и отначало се редактира от Тодор Бурмов. Редакционната политика на "Витоша" е характерна в два аспекта: първо – тя е вестник официоз (печатен орган, изразител на мнението на официалната власт), второ – главната идеологема на вестника е пропагандната кампания срещу либералите.

Тази линия на в. "Витоша" е продължена от другия печатен орган на консерваторите – вестник "Български глас". Той излиза от 1879 до 1883 година. Основата на в. "Български глас" се състои от млади, високообразовани българи, пренадлежащи към кръга на Константин Иречек. В опора на вестника е и самия княз.

За създаването на този вестник е създадено специално акционерско дружество, в което най-много пари вкарва известния предприемач Иван Хаджигенов. Тогава за пръв път в българския печат започва да се използва така наречените "змийски фондове" – наливане в журналистиката на много пари от правителството, с цел подкрепа на държавното управление. Именно "Български глас" подтиква княз Батенберг да изостави демократичните принципи на Търновската конституция и да наложи така нар. "режим на пълномощията". Както е видно, тези принципи добре се следват от съвременните копия на Батенберг.

Вестниците в първата половина на 20-ти век

Стоян Михайловски: "масовата журналистика е каймак от храчки, сметана от пумия".
Григор Василев: "Правителството поддържа една цензура невъзможна, срамна, позорна, отвратителна, защото знае, че без цензурата не може да живее".

В началото на XX век България до включването ѝ в Първата  световна война нашата страна изминава забележителен път на модернизация и приобщаване към общоевропейското развитие.

Ако през 1880 година само 3.3% от българското население са били грамотни, то през 1910 това са вече над 33% от населението.

В производството се внедряват нови технологии и нови машини. Нараства производителността на труда и се увеличават доходите на населението. Икономическият подем, повишаването на жизнения стандарт и увеличаването на грамотността сред населението водят до сериозни промени в развитието на журналистиката в страната.

География

С годините, поради статута си на столица, София се очертава като център на обществено-политическия, административен, а поради тоталитарната същност на политическото устройство и на икономическия и културен живот, така че в десетилетието преди балканските войни се забелязва  териториалната концентрация на периодичния ни печат в София.

С оформянето на основните политически партии в страната ни в началото на ХХ век се създават и централните им печатни органи и вестниците-официози, за които стана дума.

Съсредоточаването на периодичния ни печат в София се ускорява и от  още един друг тип централизация, свързана с териториалното покритие при разпространиението на пресата. Става дума за наложената  от масовия печат ръчна продажба със съответна разпространителска мрежа. Тя се развива ускорено от началото на 20-ти век и като ефект свива в регионите им онези издания, които са се опитвали  дотогава да покриват цялата страна.

Вестник Напредък (Тутракан), 1909

Вестниците "на новината", мотивирани и от печалбата, възхождащи в България  от началото на ХХ век, се скупчват предимно около институционалния връх в една етатистка система, главен източник на новини. В нея, по традиция още от времената на първата българска държава, властта дава собственост, а не собствеността – власт.

През 40-те години на ХХ  век вестникарчетата в София припяват:

-         "Зора", "Заря", Утро"!

В. "Зора" (1919-1944) на Данаил Крапчев е всекидневникът на второто по големина вестникарско предприятие у нас до 9 септември 1944 г. - акционерно дружество "Български печат".

В. "Заря" (1914-1920; 1929-1944) е левият информационен всекидневник на най-големия в разглеждания период български весникарски "магнат" Атанас Дамянов.

В.  "Утро" (1911-1944)  също еот неговата "империя", първият български траен сутрешен всекидневник, вестникът с най-голям тираж (достигнал 320 хиляди) в България до 9 септември 1944 г.

Вестник Утро, 1936 г. Вестник Заря, 1936 г.

С развитието на икономиката, на образованието, културата, изкуствата, литературата, на спорта, на професионалното и на гражданското сдружаване се множи  и централизира специализираната периодика, която преобладава по общо количество на заглавията в българската преса до 1944 г.  Между впрочем сред нея най-голям е делът на литературната такава.

Това важи в най-голяма степен за списание "Мисъл", което отразява възгледите на кръга "Мисъл". Две тенденции от кръга "Мисъл" – първо, то си поставя за цел да модернизира не само българската литература, но и цялото българско общество и второ, това е първият опит да  синхронизира развитието на българската с европейската култура.

Българският печат в чужбина

След Освобождението драстично се променя количественото съотношение между вътрешния ни печат и този в чужбина. Докато до 1878 г. по обясними причини по-голямата част от пресата ни е в емиграция, то  след това,  до 9.IX.1944 г. от над 10 200 само около 330 са в чужбина. Тази георгафия на периодиката ни след Освобождението е разположена в 63 града по света.

Емигрантският ни печат след Освобождението вече не е само в Европа, но прескача и до друг континент – Америка. Първият български вестник в САЩ се появява с вълната на емиграцията ни в началото на ХХ век - в."Борба", 1902 г., Чикаго. Нашенци създават периодика и във Вашингтон, в Ню Йорк, Лос Анжелис, Индианополис, Детройт, Понтиак, Гранит сити. Един от най-продължителните и популярните е в."Народен глас" (1907-1950), Гранит сити, Илинойс.

Общо са известни около 60-тина периодични издания на българската емиграция в Северна и  Южна Америка. От тях 6 са в Канада, 14 в Аржентина (10 от които в Буенос Айрес), а останалите -  в САЩ.

Вестникът на новините

Под натиска на модернизацията, на границата между 19 и 20 век се променя и пресата. Традиционният за Възраждането и следосвобожденския период "вестник на идеята", в който ролите на журналист, писател, политик и общественик най-често са съвместявани от една личност, почва да се задъхват сериозно пред вече започващия да набира сили конкурент – вестника на новината.

Ражда се така нареченият жълт, булеварден, информационнен печат, който е ориентиран към широките слоеве на населението, а не към интелигенцията, който е еклектичен по отношение на теми, оценки и пристрастия.

Главна цел на вестника на новината е акумулиране на по-голяма печалба. В този тип вестник се оформя за първи път фигурата на професионалният журналист, който прави вестника, списван дотогава от политици, общественици и писатели. Този така наречен масов печат (нар. още "жълт", "булеварден", "независим") постепенно се разраства и придобива все по-голямо влияние и тежест в обществото. Масовият печат и вестниците на новината налагат като задължителен елемент политическата карикатура и с това ги правят още по-привлекателни за широк кръг читатели. Типичен представител на масовия печат е вестник "Вечерна поща" (1900-1914). Той е редактиран от Симеон Радев, който пръв утвърждава интервюто като жанр в журналистиката.  Още при своето създаване масовия печат е подложен на сериозна критика. Стоян Михайловски казва за него, че масовата журналистика е "каймак от храчки, сметана от пумия".

Вестник Вечерна Поща

През 30-те години в развитието на българския печат се появява така наречената "американизация". Тази тенденция променя външния облик на печата. Ако до този момент в печата са преобладавали рисунки и илюстрации, от 30-те години нататък вече има фотографии, портретни снимки и др. Започва и тенденцията заглавията да се открояват, т.е все повече се залага на визията на изданията.

Ролята на печата по време на войните

Още преди войните много се затяга законовата рамка за вестниците – с три закона през 1907 г. са въведени от една страна нови изисквания към издателите на политическата преса, а от друга са силно завишени наказанията – тъмничен затвор плюс огромни глоби.

Вестниците и периодичня печат като цяло по време на балканската и първата световна война се характеризират с:

1. Прекомерната патриотична екзалтация, която е съчетана със загубване чувство за реалност и стига до откровена инфантилност. Лекомисленото поведение на пресата по това време допринася за създаването на обществена атмосфера, която прави възможни и приемливи авантюристичните ходове на Фердинанд през есента на 1912 г. и лятото на 1913 г..

2. По време на войните част от българските издания се оказват  идейно и финансово обвързани с чужди интереси. Тоест интересите на Великите сили намират публичност чрез нашата преса. Пари на руската легация мотивират поведението на вестници като "Балкански сговор", "Свободно мнение", "Балкански куриер", "Заря", "Балканска трибуна" и др., докато интересите на Германия и Австро-Унгария намират публичност (пак чрез финансови инструменти) в "Камбана", "Утро", "Дневник" и "Балканска поща". Резултатите от всичко това са известни.

3. Войната променя външният вид и съдържанието на вестниците. Вече има не само многобройните патриотични стихове, но и се появяват снимки, писма, кореспонденции и други материали от фронта, тъй като почти всички вестници изпращат кореспонденти на бойното поле.

4. Въведена е строга цензура, която определя еднообразието на българските вестници. Те са длъжни да публикуват информация, получавана главно от българската телеграфна агенция. Най-голяма тежест има вестник "Военни известия" и списание "Отечество".  Цензурата продължава чак до 1922 г.

5. По време на войните много рязко се изостря въпроса за отговорността и вината на журналистите, а не само на управляващия елит и не случайно през 1919 година, наред с министрите от правителството на Радославов, които са обвинени като причинители на националната катастрофа, са били задържани и съдени журналисти като Любомир Бобевски, Атанас Дамянов (виж долу).

Държавата срещу свободата на словото

Бруталните посегателства, така необходими на всички човеконенавистни политически режими, продължават и след 1922г. В периода между двата държавни преврата от 9 юни 1923 г. и 19 май 1934 г. страната се управлява от кабинетите на Демократическия сговор и Народния блок. Тези правителства не приемат нов Закон за печата, но използват Закона за защита на държавата от 1924 г. и Наказателния закон, за да контролират пресата и преследват опозиционните вестници и техните автори и издатели.

От 1925 г. към Дирекция на полицията в отдел Държавна безопасност има служба "Печат, театри, кина, забави", която се трансформира в "Информационна служба по печата". През 1927 г. отделът вече се нарича Държавна сигурност, а службата, която се занимава с пресата, има следните задачи: "контролира издаването и разпространението на печатни издания; контролира внасянето на чуждестранни печатни издания; води на отчет собственици, редактори, автори, разпространители и получатели на печатни произведения; осъществява контрол над кореспонденцията".

Вестник Македония - 1926г.

След преврата от 19 май 1934 г. в страната са наложени тежки ограничения на печата и е въведен строг режим с предварителна цензура. Още в началото на юни с са приети наредби-закони за създаване на Дирекция за обществена обнова и са разтурени партийно-политическите организации. Целта на новия държавен специален институт е да насочва и контролира печата, а заедно със забраната на партиите са ликвидирани и техните печатни издания, което коренно променя картината на българската журналистика.

В опит да подчини окончателно печатните издания, през юли 1938 г. министър председателят Георги Кьосеиванов внася в Народното събрание законопроект за печата. Острата реакция срещу законопроекта за печата принуждава правителството да се откаже от него, но цензурата остава. От трибуната на Народното събрание депутатът Григор Василев я оценява по следния начин: "Правителството поддържа една цензура невъзможна, срамна, позорна, отвратителна, защото знае, че без цензурата не може да живее".

Как цензурата влияе върху самите журналисти обяснява Борис Вазов (Сеяч). В своята колонка в брой 10474 от 19 юни 1935 г. на вестник "Мир" той пише: "Не може ли вестникарят свободно да осветлява обществото, той губи чувство за отговорност и става просто един безполезен драскач. Обществото престава да му вярва и започва да се храни със слухове и мълви... Вестникарят е цвете, което не може да живее без волност. Само волността го прави отговорен и полезен сътрудник на обществото и държавата".

По време на войните положението не се подобрява, напротив става по-лошо, тъй като трябва да се съобразява и с нарежданията на Третия райх. Непрекъснато са спирани от издаване вестници, превантивно или като наказателна мярка за публикуван "некоректен" материал. Съкращават се абзаци, вмъкват се думи като авторски в определени статии и т.н., от което пропиящяват всички съвестни журналисти.

Извън държавно-мафиотския терор, през 1943 г. и 1944 г. София и други населени места са бомбардирани от англо-американската авиация. Засегнати и разрушени са редица редакции и печатници, което води до спирането на много вестници.

Атанас Дамянов – българският лорд Нортклиф

Атанас Дамянов е личност, която тоталитарният режим в България се е опитал да изтрие от паметта ни, неуспешно. Той е истински медиен магнат в продължение на десетилетия. Вестниците му се разпространяват в огромни тиражи като само в годините на Втората световна война всекидневните му вестници се отпечатват в близо половин милион копия дневно. Чрез своята вестникарска империя Атанас Дамянов ръководи общественото мнение в България и не случайно е наричан българският лорд Нортклиф.

Още като студент Дамянов е сътрудник на различни вестници, а заедно със свои колеги основава вестник "Еко де Женев е дю Леман". След кратка юридическа кариера, в началото на 1907 г. Атанас Дамянов влага капитали в изпадналия във финансови затруднения вестник "Дневник" и по този начин става негов управител и директор. От 1903 г. "Дневник" се налага като лидер на информационния печат в България.

В следващите години той се заема с модернизацията на изданието. През 1909 г. доставя първата у нас и на Балканите вестникарска ротативна машина, която печата едновременно четири цвята. Закупува и две линотипни машини. Дамянов привлича в редакцията на вестника както опитни, така и млади журналисти. Сред тях се открояват д-р Владимир Бурилков, Стефан Танев, Петър Завоев, Коста Купенков, Ставри Наумов, Христо Абрашев, МилкоПенев, Матей Бончев – Бръшлян и Емил Козяк – Чермак. Под ръководството на Дамянов е променен обликът на "Дневник". Въведени са нови рубрики и отдели, които разнообразяват съдържанието, а във всеки брой излизат карикатури или снимки. Всички тези промени водят до нарастване на авторитета и тиража на вестника и той достига 40 хиляди копия.

След като налага "Дневник" като най-тиражния всекидневник в България, Атанас Дамянов замисля издаването на голям утринен ежедневен вестник. Дотогава такова издание в страната няма, а развитието на печата в Европа и САЩ доказва, че това са най-печелившите вестници. Окончателното решение за новия вестник е взето в ранните часове на 1911 г., на новогодишната трапеза в къщата на Дамянов.

Точно след месец на 1 февруари 1911 г. първият брой на новия вестник е вече в ръцете на читателите, при това безплатно. От втория брой с цена пет стотинки са пласирани 8700 копия. С всеки следващ ден тиражът на вестник "Утро" расте и той ще се превърне в най-тиражния всекидневник в България. Върховият му тираж достига 320 хиляди броя, но е четен реално от над един милион читатели.

Заради световната икономическа криза през първата половина на 30-те години на XX век финансовите резултати на "Съединени печатници за издателство и графическо изкуство" – АД се влошават, а Банка за търговия, индустрия и книжнина фалира. Затова Атанас Дамянов предприема спешни мерки за укрепване на акционерното дружество, които му позволяват, макар и одраскан, да излезе успешно от кризата.

Истинският връх в развитието на вестникарската империя на Атанас Дамянов е през годините на Втората световна война. Колкото повече се задълбочава войната, толкова повече се повишава интересът на читателите към новините, публикувани във всекидневниците "Утро", "Заря" и "Дневник". Увеличените тиражи на трите вестника носят огромни печалби. През 1942 г. те са над 20 милиона лева, през 1943 г. вече са над 27 милиона, за да се стигне до над 74 милиона лева през 1944 г. От тези рекордни 74 милиона лева за заплати и възнаграждения на персонала са отделени близо 15 милиона лева. Само за осем месеца на 1944 г. главният директор Атанас Дамянов е получил над 870 хиляди лева.

Вестник Дневник, 1940 г.

Безспорно успешното развитие на "Съединени печатници за издателство и графическо изкуство" – АД се дължи на умелото ръководство на Атанас Дамянов. Той така структурира вестникарската си империя, че тя покрива целия читателски спектър. "Утро" е масов вестник, предназначен за широките слоеве. "Дневник" се списва по вкуса на читателите с десни убеждения. "Заря" не само е ориентиран към хората с леви възгледи, но е и списван от леви интелектуалци.

След 9 септември 1944 г. вестникарската империя на Атанас Дамянов рухва. Новите управляващи среди не само веднага спират вестниците "Утро" и "Дневник", но и печатницата е окупирана от отечественофронтовски отряди. На 30 декември 1944 г. престава да излиза и вестник "Заря". Дамянов е арестуван часове след държавния преврат. На 4 април 1945 г. той е осъден от т. нар. народен съд на дълги години затвор и са конфискувани всичките му движими и недвижими имоти.

Периодичен печат при тоталитарния режим

Писателят Йордан Василев (първият главен редактор на вестник "Демокрация" след 10 ноември 1989 г.): "до 1990 г. в страната всъщност излизаше един вестник с много названия"

Краят на журналистиката

В края на 1944 г. министрите от кабинета на ОФ вземат решение да се спрат всички вестници, с изключение на правителствените, като изтъкнатият мотив е "поради липса на хартия". Истинската причина обаче е недоволството на съветските представители в България от независимата българска преса. Затова след тяхна намеса тя спира да излиза от 1 януари 1945 г.

Поетият курс към "идеологическо преустройство"  след окупацията от СССР поставя под тежък контрол и цензура интелигенцията, в  следствие на което се ликвидира всякаква проява на алтернативи на официалната идеологическа система. Инакомислието се наказва със силата на догматичността като най-тежък антисъветски грях.

През 1946 г. новата власт на Отечествения Фронт приема Закон за допълнение на закона за печата. Законът е обнародван в Държавен вестник брой 97 на 30 април и има само един параграф. С него официално се въвежда последваща цензура на периодичния печат.

През 1947 г. чрез ликвидирането на частната собственост и заграбване на печатниците и издателствата се слага край на свободата на словото в България. На 4 декември 1947 г. е приета Конституцията на Народна република България, с която са отменени всички нормативни актове свързани с вестникарската дейност в страната.

Системата на печата по време на тоталитарния режим, наложен след нападението на СССР над България през 1944г., е много строго организирана по два показателя: теория на разпространение и тематична насока. На първо място са поставени централните  общополитически  вестници   "Работническо   дело"   (БКП), "Отечествен фронт" (ОФ), "Земеделско знаме" (БЗНС), "Труд" (БПС), "Народна младеж" (ДКМС). На български и турски език излиза вестник "Йени ъшък" ("Нова светлина"), чиято цел е да приобщи турското етническо малцинство към идеите на социализма

Вестник Работническо Дело, 1985 г.

Втората група вестници се състои от централните специализирани издания с определено тематично направление – "Кооперативно село", "Народна култура", "Литературен фронт", "Народен спорт", "Стършел" и други. В третата група влизат местните общополитически вестници, а в четвъртата   –   местните   специализирани   издания,   многотиражните   и стенвестниците.

Идеологическата функция на журналистиката, изпълняваща ролята на колективен организатор, пропагандатор и агитатор, е причината на страниците на печата да доминира официалната информация. Следствие от това е ограниченото жанрово разнообразие на материалите, доминират статиите, кореспонденциите, очерците, рядко има репортажи.

Една от характерните черти на тоталитарния печат е разделението на позволени и забранени теми. Едва през последните години от диктатурата на Тодор Живков някои издания си позволяват до известна степен да кажат истината за деформациите на социалистическия строй. След тези опити е закрито списание "Младеж" , а едни от най-добрите журналисти са принудени да напуснат вестник "Народна култура".

Неслучайно през 80-те години българската аудитория слуша предаванията на ВВС, Дойче веле и Свободна Европа, за да получи друга информация за събитията у нас (също идеологизирана в противоположна насока, но все пак по-обективна). През 1987–1988г. у нас стават популярни съветските издания "Московские новости" и "Огонек", предаването "Взгляд" на Съветската телевизия, но властта отчита колко и кои хора ги четат и гледат. Въпреки, че официално БКП поддържа "перестройката", цензурата наказва всички български издания, препечатващи прекалено смели, по нейното мнение, материали.

Инструменти на цензурата

Главлит е абревиатура на Главно управление по въпросите на литературата и издателствата. От създаването на Главлит през 1952 г. този орган се ползва с функциите и законовите права на министерство. Едни от основните задачи на институцията са да се противопоставя и изкоренява всяка проява на буржоазна идеология, както и да спомага за налагането на марксисткия и ленинския възглед в национален мащаб.

Забраните за публикуване засягат всички области на стопанския, културния, икономическия, политическия живот. Забранено е било да се публикуват данни за инфекциозни болести, статистика за смъртността, данни за хранителни отравяния, производствени злополуки, сведения за произведени дознания и следствия и за закрити съдебни процеси, информация за погранични инциденти, за големи катастрофи, аварии и пожари в транспорта, промишлеността и строителството, за всякакви видове произшествия в страната, както и сведения за съдържанието на работата на Главлит.

Друга функция на Главлит е свързана с осуетяването на разпространението на каквито и да е било държавни тайни в средствата за масова информация. Чичовска нарича Главлит "цензурна институция", което напълно съответства с отредените й законови и нормативни функции.

Политредакторите – длъжност, специално създадена за институцията, не са назначени на случаен принцип, а назначени от Вълко Червенков. Това са избраниците, които са упражнявали сериозно вмешателство в това кое да излезе на бял свят. Зад този популистки термин се крие понятието "цензор" – по-естествено, по-точно и непревзето.

Под контрола на политредакторите попада целият културен фонд – периодичен и непериодичен, филмов и медиен. За заместник-началник пристига от СССР Виктор Катишев. Историята го помни като човек, който въвежда "най-ефикасните форми на сталинския морален терор над интелектуалния труд, организираните погроми над огнищата на националното ни книжовно богатство (от Народна библиотека в София до селските ни читалища) и рязкото прекъсване на културния обмен и информация от страните извън съветския блок", което се допълва от изследователката, че това е феномен на една "опустошителна дейност", "голямото бедствие" над просветните институции хранителници.

Със създаването на този орган към българската общественост започват да се комуникират желани представи на управляващата класа. Появява се една квазиреалност, която спомага за развитието на утопичен поглед към действителноста, пресъздавайки света като място, което е желаната реалност. Желязната завеса е спусната и театърът на комунистическия режим изпълнява своето представление чрез мащабен модел на масово въздействие. Нагала се "социалистическия реализъм" като инструмент на държавно-партийно ръководство на "фронта" на изкуството, като съставен елемент от цялостната тоталитарна машина.

Диктаторът: цензура няма

В една своя реч Тодор Живков обявява: "В България има свобода на словото. […]Това е записано с Конституцията. Всеки е свободен да пише каквото иска. Но България е държава със свой държавни органи. За книгоиздаването такива органи са издателствата. Главна фигура тук е редакторът. Като държавен служител той отговаря за това, което излиза на пазара. Ние няма да закачаме авторите, но тежко на този  редактор, който пусне съмнителна книга. За него милост няма."

Като продължение на тази реч ЦК на БКП определя на какви условия трябва да отговаря един ръкопис за да се превърне в издадена книга. Те са общо осем, но Николай Генчев споменава само едно – "Да се отстрани всяка алюзия, намек или текст с двусмислено съдържание, което може да бъде тълкувано различно." След излизане на тази инструкция, Комитета по печата започва ежегодишно да издава списъци на "неудобните" автори.

Как се издава каквото и да е при тоталитарен режим?

Генчев описва всички трудности, през който трябва да премине един историк, нагърбил се със задачата да издаде научен труд. Като за начало трябва да събере факти, достоверна информация и исторически свидетелства и както е споменато по-горе достъпът до определена литература е забранен или може да се ползват фрагменти, които не отговарят на тематиката на труда. Следваща трудност е авторът да се съобрази със конюнктурата, ако иска трудът му да види бял свят.

След като ръкописът е готов, той се представя на съответното научно звено, но предвидените обсъждания са формални и най-често ръкописите попадат направо в издателствата, ако са запланувани (т.е. ако авторът и книгата се одобрени от по-висшите инстанции – отдел за средства за масова пропаганда на ЦК на БКП, отговорника за съответната научна област в отдел "наука и образование" на ЦК на БКП, Шести отдел на МВР, който се занимава с интелигенцията, Комитета по печата, Генерална дирекция "Книгоразпространение", комисията за съответните науки към тази дирекция, общата комисия към всяко издателство и комисията за съответните науки към отделните редакции на издателствата). Но дори заглавието да е запланувано, издателството може и да не издаде книгата. Паралелно с това, че трудът се преглежда от редактора и главния  редактор, се дава за одобрение на служба "Държавна тайна", за да се удостовери дали трудът не съдържа данни от поверително естество. След това се дава на рецензенти, които се определят от издателството.

Накрая остава редакцията от издателски чиновник, главен цензор на България и отпечатването на труда, което не се знае дали и кога ще стане, тъй като, ако трудът е бил в съответствие с конюнктурата днес, тя утре може да не отговаря и така или иначе да не излезе наяве.

Един начин за заобикаляне, до колкото е възможно, на цензурата е явлението "самиздат", което представлява нелегално разпространение на писмен текст от ръка на ръка. Това явление е често срещано в страни с тоталитарно управление, но в България то се появява сравнително късно – втората половина на 80-те години – в края на тоталитарния режим и падането на Тодор Живков.

В България списанията "Глас" на Владимир Левчев и "Мост" на Едвин Сугарев са били създадени с ясната цел да се разпространят по системата "самиздат", но са с малка бройка. При останалите списания "самиздат" е бил краен вариант, при положение, че няма друг начин за тяхното издаване.

Вестниците днес

Ще завършим тази статия с кратък поглед върху вестниците през 2014-та година. В България според НСИ оперират около 60 ежедневника, сред които: "Дневник", "24 часа", "Дневен Труд", "Сега", "Стандарт", "Монитор", близо 190 седмични вестника, често с определена специализация по бранш като икономическия "Капитал", "Култура", хумористичния "Стършел") или по география. Броят месечни издания е малък, но нямаме данни точно за точния обем.

Безпристрастността на много от тях е под въпрос, и ако някои са открити за своите пристрастия, което ги прави честни, то други са далеч по-манипулативни и подмолни. Наследството на 50-те години човеконенавистен режим продължават да тежат на българската преса, но има и изключения и надеждата ни като всички нормални хора е те да продължават да ни информират и да анализират действителността ни.

Статията състави за Vestnicibg.com: Георги Георгиев



Изключителна благодарност на всички източници:

Томов, Мариян. Българската журналистика и европеизацията на възрожденското ни общество

Панайотов, Тодор. Правна рамка и регулация на вестникарската дейност в България (1879–1947), НБУ 2011

Панайотов, Тодор. Вестникарските предприятия на медийния магнат Атанас Дамянов, НБУ 2013

Константинова, Здравка. Из географията на българската преса (1878-1944)// Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС / "Алма комуникация". 2008, № 3.

Бориславов, Ясен. Българската журналистика – възходи и падения (1844-1944)// Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС / "Алма комуникация". 2010, № 4.

Генчев, Николай, "Спомени", 2005

Източници на снимките:

Wikimedia

E-vestnik